Проектиране и експериментиране със собствената идентичност в компютърните игри
23 Oct 2017 - 13:57 от AGNuke

Здравейте отново от мен, MorGalad! В първите си две статии се опитах да подходя по един максимално обективен, сух и научен начин към представените теми. Сега, обаче, ще пиша за това какво преживява човек, когато се потопи в света на компютърните игри – какво запазва от своята същност, какво променя и какво връща обратно в реалността. Ето защо, ще ми бъде трудно да използвам същия безпристрастен стил. Вместо това, ще представя моята лична гледна точка по тези въпроси и ще споделя опита си с компютърните игри, в които аз съм прекарал значителна част от времето си.

Виртуалният свят на игрите в общия случай ни дава по-голяма свобода на изразяване в сравнение с реалността. Нека разгледаме кои са причините за това:

  1. Висока степен на реалистичност. Основната цел на всички развлекателни медии е да въвлекат потребителя в един алтернативен свят. При компютърните игри това се получава особено добре, защото хората не са безучастни зрители, а чрез решенията и действията си се превръщат в съ-творци на това, което се случва. Това повишава усещането за реалистичност. Нещата, които ни се случват, докато играем не са реални, но все пак се създава илюзия, че са такива и емоциите, които предизвикват у нас, са напълно истински. Тук ще направя съвсем кратко отклонение, за да кажа, че в психологията има понятие, наречено„неавтентична емоционалност“. Това са чувствата, които изпитваме, когато видим славата и успехите на някой друг, с когото се идентифицираме – например любимия отбор. Ето защо, много фенове използват първо лице единствено число („ние“), когато говорят за „звездите“, към чиито постижения се чувстват съпричастни. При компютърните игри е малко по-сложно, защото от една страна отново имаме емоции, които не са свързани с реални събития от живота, но пък от друга страна става дума пак за самите нас. Ето защо това, което изпитвам, докато играя, за мен е по-скоро автентично.

  2. Безнаказаност. Колкото и реалистични да се компютърните игри, към този момент всичко, което се случва в тях не напуска границите им. Ето защо, там мога да правя неща, които не са ми позволени в реалния живот – например, да прегазвам пешеходците за допълнителни точки в Carmageddon, да пребия някого и да взема колата му в GTA или да участвам в битка до смърт в Street Fighter . Когато играя, не е нужно да включвам всички онези задръжки, които ме правят пълноценен член на обществото. Без значение дали определени, силно наказуеми в реалността, действия ме привличат или просто искам да преживея нещо различно, за да видя какво е, игрите ми дават възможността да го направя.

  3. По-мощни и лесно достъпни изразни средства. Реалността налага редица пречки при реализацията на идеалния аз-образ, който искаме да постигнем. Аз например, искам да имам плочки на корема, но това е свързано със специален режим на хранене и тренировки. Също така ми се иска да съм по-уверен и смел в комуникацията си с хората, но и това не ми се получава. В игрите постигането на желания образ е много по-лесно. Не са нужни пластични операции, физически усилия или месеци психотерапия за преодоляване на задръжките. Единственото, което трябва да направя, е да погледна в себе си, да видя кой или какво искам да бъда и да използвам съответните опции, за да се сътворя по образ и подобие на най-съкровените си желания.. В допълнение към това, липсата на реален физически контакт в компютърните игри има доказан позитивен ефект при хората, които са по-срамежливи и стеснителни в реалността.

 

Когато аз вляза в света на определена компютърна игра, първото, за което си мисля, е – кой искам да бъда там. За мен, а и вярвам за много други хора, компютърните игри не са просто начин да си упражним мозъка и да надделеем над изкуствения интелект или другите играчи, спазвайки определена система от правила. Преди да бъдат това, игрите са и начин да преоткрием себе си; да погледнем по друг начин на своите ценности и стремежи, на своите ангели и демони; да видим в една друга светлина всичко онова у нас самите, което е изкривено от условностите на реалността.

Нека ви дам пример с една от първите игри, които играх, която все още си остава и сред най-любимите ми поредици – Heroes of Might and Magic. Когато започнах да я играя преди повече от 15 години, детско-юношеските ми ум и дух бяха запленени от атмосферата и идеите, свързани с undead – вечен живот, забранена сила, достигане на абсолютен мир и покой, третиране на живота като аномалия и дори зараза. Така се чувствах, такъв човек бях тогава и го проектирах в любимата си игра. С течение на времето страстта ми към HoMM не намаля, но пък световете, които рисувах чрез средствата на играта, се промениха. Започнах да играя елфи. Имах нужда от красота и хармония. Изпитвах потребност да съзидавам, а не да разрушавам. Исках да напиша приказка, в която доброто и справедливостта накрая да победят. В момента не играя нищо различно от Sylvan.

За съжаление, по подобен начин стоят за мен нещата и в Hearthstone. Казвам „за съжаление“, защото имам амбиция да играя играта на високо професионално ниво, но в същото време ми е трудно да преодолея емоционалните си пристрастия към определени класове и архетипи. Харесвам воин, друид и ловец, защото това са силни и по един или друг начин, добри персонажи (изтерзаната съдба на Гарош за мен го прави само привидно злодей). Това са героите, с които бих искал да се идентифицирам. Особената ми любов към контрол воина като архетип предполагам е свързана с потребността ми от сигурност и обсесивно-компулсивните черти, които проявявам и в реалния живот – желанието ми всичко да е в строги и ясни рамки.

В заключение, се надявам да не съм ви отегчил с личните си изповеди. Просто исках да дам пример със самия себе си за начина, по който човек може да проектира идентичността си в компютърните игри. Подчертавам, че по никакъв начин не се опитвам да прокарам идеята за правилни или грешни избори, за добро или зло. Точно това им е хубавото на игрите – всичко е позволено и е ОК. Ето защо, не би било погрешно да кажа, че „на игра“ можем да сме по-искрени и автентични, отколкото в реалността. В следващата си статия ще обърна внимание на обратната връзка, а именно – по какъв начин преживяванията ни в игрите влияят върху поведението ни в реалния свят.

 

Д-р Момчил ‘MorGalad’ Киряков